Лъдлъм Робърт. Заговорът Аквитания

Женева. Град на слънчева светлина и ярки спомени. На издути бели платна върху езерото, на необикновени, величествени сгради, издигащи се около него, с начупени, отразени във водата силуети.
Женева. Град на непостоянството. Адвокатът Джоел Конвърс излезе от хотел „Ришмон и се озова в ослепителната утринна светлина на „Жарден Брунсвик. Примижа, зави наляво и прехвърли дипломатическото куфарче в дясната си ръка. Той осъзнаваше важността на съдържанието му, но бе съсредоточен най-вече върху мъжа, с когото трябваше да се срещне на кафе и кроасан в „Льо Ша Боте — кафене на тротоара срещу езерото. „Повторна среща е по-точно казано, мислеше Конвърс, стига мъжът да не го беше сбъркал с някой друг.
Престън Холидей беше човекът, с когото трябваше да довърши преговорите, станали повод за появата му в Женева. Въпреки че оставаше съвсем малко работа — всъщност обикновени формалности, Холидей не беше юрист за подобна задача. Беше извън американския юридически екип, докаран от швейцарците, за да бъдат на равна нога с фирмата на Джоел. Сам по себе си този факт не означаваше, че Холидей няма право да участва в преговорите — човек със свеж поглед винаги беше преимущество, но да го издигнат до позицията на главен говорител беше най-малкото неправолинейно. И обезпокояващо.
Малкото, което Конвърс знаеше за Холидей, беше неговата репутация на „пожарогасител — играеше си със законите така, че да напипа и най-дребната нередност и да я отстрани. Продължилите месеци наред преговори, струващи стотици хиляди, щяха да се върнат в началната си точка благодарение на присъствието му. Това беше всичко, което Конвърс знаеше за Престън Холидей. И все пак той заяви, че се познават.
— На телефона е Прес Холидей — беше обявил гласът по хотелския телефон. — Ще участвам от името на Роузън в сделката по сливането на „Ком Тек с „Берн.
— Какво се е случило? — бе запитал Джоел с изключена електрическа самобръсначка в лявата ръка. Мъчеше се да се сети откъде знае името и успя, преди Холидей да му отговори.
— Оня нещастник получи удар и съдружниците му ми се обадиха — адвокатът замълча. — Трябва да сте бил много неотстъпчив, господин адвокат.
— Рядко сме имали разногласия, господин адвокат. Божичко, съжалявам, Аарон беше симпатичен човек. Как е той?
— Ще прескочи трапа. Сега е на легло и се храни с десет варианта на пилешка супа. Каза ми да ви предупредя, че ще провери окончателния вариант на договора за симпатично мастило.
— Което значи, че ще го проверявате вие, защото не разполагам с такова. Аарон също не разполагаше. Бракът им беше основан на чиста алчност и ако сте проучил материалите, вече го знаете не по-зле от мен.
— Кражба на отчисления от инвестиции — съгласи се Холидей — плюс голям къс от пазара на технологии. Няма нужда от симпатично мастило. Но тъй като съм новак в сделката, имам няколко въпроса. Хайде да закусим заедно.
— Смятах да закуся в стаята си.
— Навън е прекрасна утрин. Защо да не подишате малко чист въздух? Аз съм в хотел „Президент, тъй че можем да се срещнем някъде по средата. Знаете ли къде е „Льо Ша Боте?
— На „Ке дю Монблан.
— Значи го знаете. Удобно ли ви е след двайсет минути?
— Нека да е половин час.
— Добре — Холидей отново бе замълчал. — Ще се радвам да те видя отново, Джоел.
— Отново ли?
— Може и да не ме помниш. Много вода изтече оттогава… Ти преживя повече неща от мен.
— Не разбирам.
— Говоря за Виетнам и за дългото ти пленничество там.
— Нямах предвид това, то е минало. Откъде се познаваме? От кое дело?
— Не е от дело, познанството ни не е свързано с делови въпроси.
— Да не сме следвали заедно в „Дюк1?
— Още по-рано. Може би ще се сетиш, когато се видим. Ако не, аз ще те подсетя.
— Май обичате игрите… След половин час в „Льо Ша Боте.
Докато вървеше по „Ке дю Монблан, Конвърс се мъчеше да открие името Холидей в различните периоди на миналото си — ученически години, някое забравено лице на съученик, за когото вече нямаше спомен. В паметта му не изплува нищо, въпреки че Холидей не беше често срещано име, а съкратеното „Прес бе още по-рядко, дори уникално. Ако познаваше човек, наречен Прес Холидей, нямаше как да го забрави. При все това в гласа му имаше нещо познато, дори близко.
„Ще се радвам да те видя отново, Джоел. Беше произнесъл думите с топлота, точно както и ни в клин, ни в ръкав намеси и военнопленничеството му. За него всички говореха предпазливо, като по този начин изразяваха съчувствието си, понякога доста пресилено. Освен това Конвърс разбираше защо при съществуващите обстоятелства Холидей смята за необходимо да повдигне въпроса за Виетнам, макар и бегло. Посветените живееха с представата, че всички момчета, преживели плен във Виетнам, са психически увредени, че част от умствената им дейност е претърпяла изменения, че спомените им са замътени. До известна степен някои от тези представи бяха неоспорими, но не и по отношение на паметта им. Обратното, тя се бе изострила, защото търсеше спомените по принуда и често извикваше най-безмилостните. Всичко от миналото беше толкова значително, че непрекъснато трябваше да се разнищва и изследва. Тези спомени бяха всичко, което имаха, особено нощем, когато студената, всепроникваща влага смразява тялото, а безкрайно по-леденият страх парализира ума. Тогава спомените бяха всичко. Помагаха да се приглушат острите откоси на автоматите, обяснявайки ги, без някой да е питал, с екзекуциите на непокорните, отказали да сътрудничат. Потискаха далечните писъци в мрака, когато още по-нещастни затворници биваха принудени да участват в игри, твърде неприлични за описание, организирани от пазачите им за лично забавление